Моята съдба
.jpg)
Как се влюби в него?Не знам, говорехме си...
6 август, неделя 16:32 РМ
Тогава умрях. За първи път. Сега, понякога благодаря на съдбата, (но понякога и съжалявам), че отказах да пътувам с тях. Не исках да оставям любимия си мъж сам. Когато си спомням това, умирам всеки път.
Много съм благодарна на мъжа, който тогава беше до мен. Ако той не ме подкрепяше нямаше да мога да преодолея загубата на родителите ми.
Но имало и още да ми се случва. Съдбата не беше си казала още последната дума. На следващата година той замина за участие в състезание по мотоциклетизъм в чужбина. Катастрофира на същата дата със своята Yamaha и загина. На чужда територия.
Тогава исках да скоча от най-високия връх, или да скоча в морето, да се махна от този свят. Но нямах смелостта да го направя. Питах се - защо все на мен се случва това, защо аз?
Тогава аз умрях отново, за втори път. Все още нося неговия пръстен. И не мога да го забравя. Той за мен е еталон за мъж. Сравнявам всички мъже с него. И винаги те са загубилите.
И се чувствам виновна. Не за неговата смърт. А за това, че трябва да живея след смъртта му, с отсъствието му в живота ми, без него.
От тогава отказвам да пътувам с какъвто и да е транспорт. Защото имам страх от пътуване. Не пътувам, не шофирам, нямам автомобил.
Заживях сама. И се отдадох на самоусъвършенстване. Записах се и завърших още едно образование в друг университет. После направих две следдипломни квалификации в други два университета.
И сега се чудя - за какво ми беше всичко това? Щом всяка година на тази дата аз умирам отново и отново.